Сега се носиш с вятъра безплътен,
танцуваш в облаците като мъничка принцеса,
блестят одеждите, но погледът е мътен...
И питаш се: "Онези дни къде са?"
Не си забравила за миг дори лицето,
не спря да чувстваш допира на неговата кожа,
заробила си си със този мъж сърцето
и спиш сама и тъжна в свойто ложе.
Нима възможно е да чакаш да се върне,
туй, дето взела е съдбата...
Нима възможно е безплътна сянка да прегърнеш,
дори да знаеш, че го няма на земята...