* * *
Неадекватни, мълчаливи, непонятни...
в безмислие от думи с теб живеем,
а мислите ни лутат се... изгубени,
да изкрещиме искаме, ала немеем.
Не си във центъра на моето възприятие,
и аз не съм двигателят на твоята любов.
Пусни ме да си ида, като мечтание...
от безмислието на общият ни път.
Опитвам се, не мога да те изпея,
забравила вкусът на пълното доверие.
Запомням ги годините ни, като есен,
а тя се разпада пред очите ми в неверие.
Тъжиш ме. Очите ти ме давят. Искам се,
предишната, която бях, ала не мога
да си тръгна...понякога до болка се презирам
и не вярвам, че приказка ще бъдем някога.
Измъчваш ме с очите си, със погледа си.
Желанията ти са плитки, осеяни с брътвеж.
Не съм от този свят за теб. Да си отида...
във моят... там в пролетният бял цъфтеж.
в безмислие от думи с теб живеем,
а мислите ни лутат се... изгубени,
да изкрещиме искаме, ала немеем.
Не си във центъра на моето възприятие,
и аз не съм двигателят на твоята любов.
Пусни ме да си ида, като мечтание...
от безмислието на общият ни път.
Опитвам се, не мога да те изпея,
забравила вкусът на пълното доверие.
Запомням ги годините ни, като есен,
а тя се разпада пред очите ми в неверие.
Тъжиш ме. Очите ти ме давят. Искам се,
предишната, която бях, ала не мога
да си тръгна...понякога до болка се презирам
и не вярвам, че приказка ще бъдем някога.
Измъчваш ме с очите си, със погледа си.
Желанията ти са плитки, осеяни с брътвеж.
Не съм от този свят за теб. Да си отида...
във моят... там в пролетният бял цъфтеж.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
