* * *
Отива си лятото,
не може да спре -
луната на ръбче да стопли
сърдитото твое небе.
И сенки изтляха,
и роклите пъстри,
и босите мои нозе...
Светулчено светло,
отминали дни -
дърветата още нехаят -
измамното вечно -
до утре.
Отиде си лятото, боже,
отиде - зад хълма стаен,
през минали дни,
далече, далече
от твоите очи.
Носталгично,
иронично -
поглеждам
и тръгвам.
Събирам
парчета от себе си,
чу ли?
и тръгвам,
и чувам -
как жерав изплака,
как стихна света -
трева съм,
зеленото свое забравила.
Трева съм,
зеленото свое забравила.
Трева съм -
сланата дойде.
Трева съм -
ще мине, ще мине...
Сега съм. Ще бъда.
© Мая Тинчева All rights reserved.
