***
Каквото съм дала е вече високо,
каквото съм скрила е болка.
А пътят ме води в онази посока,
която е жажда за полет.
Засявам мечти между мисли зелени
с надежда – една да разлистя.
И вярвам, че Господ, откакто прогледнах,
в най-синьо небе ме пречиства.
И ставам по-лека след първата прошка,
нататък забравям да мразя.
Безценно нататък е всичко – и още
единствено него ще пазя.
Пълзи по дланта ми сънувана тръпка
от вечния порив за обич.
И вече не помня, че някой ме стъпка,
защото живея без злоба.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
