Ти си...
Ти си моята топла постеля във зъзнеща нощ,
над която самотна звезда любопитно наднича
зад стъклото. И вижда – този мъж ме обича.
Тишината е нужна. До изгрев дълбока. До кост.
Ти си чай от липа, в който лъч светлина се оглежда.
Няма нужда от думи, ръждясало в нас да скриптят.
Пламва утрото. Даже птиците вече не спят,
а безмълвно наливат в очите ми плаха надежда.
Ти си вятър и слънце. Едва доловим аромат на кокиче.
Неуморна пчела, впила дъх в цвят на дива череша.
Бих вървяла отново (в тълпата) сама. Да те срещна
точно тук и сега, за да знам – този мъж ме обича.
© Ева Корназова All rights reserved.
