Sep 11, 2008, 11:16 PM

* * *

  Poetry
577 0 0

Буди се градът в бял кожух,

вятър гони пак мъглата,

носят се снежинки, меки като пух,

от танца морни заспиват на земята.

Зад големия стобор тогава

заскача мъничко врабче,

на снежния човек се подиграва,

че имал каменно сърце.

Изведнъж две момчета приближават,

носят прашки в ръка,

клетото врабче раняват,

пада то окървавено на снега.

Трепери, а сърцето му тупти,

отпуска своите крилца с вопъл,

иска му се, а не може да лети,

да се скрие до комина топъл.

Тогава снежният човек му казва:

"Ела, врабче, и не унивай".

Шапката си той показва.

"Хайде, идвай и се скривай,

даже и ще те нахраня,

имам зеленчуков нос.

Хайде, няма само да те каня,

ти ще бъдеш моят гост".

 

Нощта преборва се  с деня,

врабчето в шапката утихва,

но ето, идва сутринта

и слънцето отново се усмихва.

Радостно цвърчи врабчето,

кокори се - и онемява,

свива му се миг сърцето,

виждайки как снежният човек се стопява.

И ето, няма и следа

от приятеля му тъй човечен,

но неговата добрина

ще запомни вечно.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мария Манджукова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...