Буди се градът в бял кожух,

вятър гони пак мъглата,

носят се снежинки, меки като пух,

от танца морни заспиват на земята.

Зад големия стобор тогава

заскача мъничко врабче,

на снежния човек се подиграва,

че имал каменно сърце.

Изведнъж две момчета приближават,

носят прашки в ръка,

клетото врабче раняват,

пада то окървавено на снега.

Трепери, а сърцето му тупти,

отпуска своите крилца с вопъл,

иска му се, а не може да лети,

да се скрие до комина топъл.

Тогава снежният човек му казва:

"Ела, врабче, и не унивай".

Шапката си той показва.

"Хайде, идвай и се скривай,

даже и ще те нахраня,

имам зеленчуков нос.

Хайде, няма само да те каня,

ти ще бъдеш моят гост".

Нощта преборва се  с деня,

врабчето в шапката утихва,

но ето, идва сутринта

и слънцето отново се усмихва.

Радостно цвърчи врабчето,

кокори се - и онемява,

свива му се миг сърцето,

виждайки как снежният човек се стопява.

И ето, няма и следа

от приятеля му тъй човечен,

но неговата добрина

ще запомни вечно.