А нощите наричаме ги бели
Сиянията северни са странни,
а нощите наричахме ги бели,
насред пустинята в оазиси уханни,
навярно бяхме оцелели,
куцукайки, се учиме да ходим,
очакваха ни пътищата прашни,
не се отказахме да бродим
из светове и лабиринти страшни,
намерихме на вятъра полетата,
където скриваше гнева си,
смирено набелязвахме морето,
а то смиряваше рева си,
отворихме портали звездни,
очакваме неземен разум,
пропадахме в космични бездни,
решаваме нелеки казуси,
кога ли щяхме да сме посветени
в примамливи неземни тайни,
не бяха пътищата осветени,
играехме с похвати крайни,
годините изпълвахме с неверие,
запазихме си марката на скепсис,
Вселената ни моделираше премерено,
а ние даже и не трепваме...
Сиянията северни са странни,
а нощите наричаме ги бели,
родили сме се много рано,
но в бъдещето бяхме се прицелили.
© Димитър Станчев All rights reserved.
