А розите имат бодли...
Роза червена, роза красива
стои в ръцете ми пак.
Тя е от тебе,
тя е щастлива, но отново нещастна съм аз.
Отдавна си бях забранила
за теб да мисля, но сега,
когато ти дойде, всичко се обърка
и отново ме обгърна тъга.
Но как да забраня на сърцето
да чувства. То не може да спре.
И бие ли, бие щастливо.
А разумът заповядва му „Не”.
И червената роза стои и усмихва се.
И сякаш ми шепне "Недей!
Да го облъскваш днес е безсмислено,
Той още сърцето ти владей."
Сега розата е на пода -
захвърлена, сама
и няма никакви следи
от красивите й опасни бодли...
© Теодора Андреева All rights reserved.
