...
Преминах през мравуняка неволно –
не е въпрос на злост,
ни личностен разпад.
Виновен бе дъждът,
вървеше по петите ми,
отчаяно ме гледаше
и облак – единак.
Заклевам се, не бях си дала сметка
какво се случва лете,
миг преди,
да се разкъса бента на небето,
да попилее и посока, и следи.
Високата трева примамва, заблуждава -
на сухата й гръд бръмчат оси.
Копривата изглежда милостива,
осилите по-жарят отпреди.
Нагоре, все нагоре, а нозете
да разпознават тръни и бодли.
Загърлени под слънчевата пита
еднакво и различно пак боли.
© Христина Комаревска All rights reserved.
