Преминах през мравуняка неволно –

не е въпрос на злост,

ни личностен разпад.

Виновен бе дъждът,

вървеше по петите ми,

отчаяно ме гледаше

и облак – единак.

Заклевам се, не бях си дала сметка

какво се случва лете,

миг преди,

да се разкъса бента на небето,

да попилее и посока, и следи.

Високата трева примамва, заблуждава -

на сухата й гръд бръмчат оси.

Копривата изглежда милостива,

осилите по-жарят отпреди.

Нагоре, все нагоре, а нозете

да разпознават тръни и бодли.

Загърлени под слънчевата пита

еднакво и различно пак боли.