Тръгвам бавно и никак не плача,
плаче само разбито небето.
Мокър куфар с илюзии влача,
дъждобран, вече също решето.
Дълги бяха прелютите зими,
пролетта не пропука недрата.
Впили бяхме филизи раними
в мразовитата твърд на земята.
Тръгвам бавно и корена влача -
вече чужд е, а беше си моят.
Махаш вяло, наникъде крачиш.
Слага края ръбът на завоя.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up