Aко стихове умело можех да пиша,

щях да обрисувам свят красив,

щях на слънцето с висулка лед да изпиша,

че нямам място в тоя свят жалостив.

Нямам място Аз – Свободата,

лека феерия от цвят и звук,

копнежът ми достига чак Луната,

но на Земята не срещнах като мене друг.

Нямам място Аз – Тревогата,

вечната сестра на мъките човешки,

дълго все избягвах хората,

но те ме срещаха във своите грешки.

Нямам място Аз – Вярата!

Хиляди съдби от мене се поправиха,

но човеците бързо загубиха мярата

и изоставих ги и аз, защото ме забравиха.

Нямам място Аз – Надеждата,

от този свят студен бързам да се отрека,

лоши постъпки хорски ми прокъсаха одеждата

и със сълзи на очи нея сега ще съблека.

Нямам място Аз – Щастието,

но винаги прегръщам ви сърдечно,

не усещате присъствието ми в малките неща,

но тук съм и мисля да остана вечно!

Нямам място Аз – Светлината,

но винаги към Вас намирам път

и с моите посестрими - Любовта и Добрината,

често в рай превръщаме този земен кът.

Ако можех да пиша поезия – щях!

Щях да Ви кажа как да живеете,

но тук много за кратичко бях

и ще Ви ще оставя да го правите така, както умеете!