Алея с номер 20 - 08
Алеята е двайсет, нула, осем.
(тук всички те са набори по тръгване).
Тя, като всякоя година високосна,
с едната даваше, а с другата измъкваше…
Теренът прогресивно запустява…
Все по-вече трева, по- рядко свещи.
И посетителите плавно оредяват
потънали в неспирната заетост…
Под каменния гълъб, от портрета,
баща ми присмехулно ми намига.
И както някога, приживе, ме съветва:
„Животът, чедо, не тече по книга.
За него никога не си подготвен,
а предостатъчното време е накрая.
Когато нищичко почти не можеш
освен единствено да съжаляваш
за всичко що пропуснал и отложил си
в момент на криви сметки, мързел, гняв.
Накрая с пропилените възможности
оказваш се в парцел един на два…”
Плевя трева. И спомените бликат.
(Плевенето прилича на докосване)
За живите алеята е спирка
където миналото пътя им кръстосва.
24.09.2020г
Дванайсет години без баща ми.
© Дочка Василева All rights reserved.
