Алеята на моя живот
В красивото на утринния бриз
танцуват нежно падащи листата.
В живота си замислен (по каприз)
тръгвам по алеята - мечтател.
Спомням си за теб, за красотата,
а дърветата изчезват покрай мене.
Отправям безнадежден взор в земята
и назад мечтая аз да върна времето,
когато със усмивка ме посрещаше
и със мили думи ме наричаше.
Когато със сърцето си усещах те,
колко силно, силно ме обичаше.
... Но трудно, знам, обичат се поетите.
Продължавам по пътеката смущаваща.
Преброявам си внимателно монетите
за едно кафе - горчиво, отрезвяващо.
И гледат ме тъй странно хората,
че седя си толкоз безутешно сам на масата.
Няма да им да давам тон да спорят те.
Погледите мразя,щом са жалостни.
А накъде сега да тръгна, да поема?...
Алеята отново май ме вика.
В такова тъжно и самотно време -
по нея да вървя съм вече свикнал.
И ако видиш някой ден човек,
плачещ тъй самотен по алея,
избърши със нежност сълзите му две -
танцуват нежно падащи листата.
В живота си замислен (по каприз)
тръгвам по алеята - мечтател.
Спомням си за теб, за красотата,
а дърветата изчезват покрай мене.
Отправям безнадежден взор в земята
и назад мечтая аз да върна времето,
когато със усмивка ме посрещаше
и със мили думи ме наричаше.
Когато със сърцето си усещах те,
колко силно, силно ме обичаше.
... Но трудно, знам, обичат се поетите.
Продължавам по пътеката смущаваща.
Преброявам си внимателно монетите
за едно кафе - горчиво, отрезвяващо.
И гледат ме тъй странно хората,
че седя си толкоз безутешно сам на масата.
Няма да им да давам тон да спорят те.
Погледите мразя,щом са жалостни.
А накъде сега да тръгна, да поема?...
Алеята отново май ме вика.
В такова тъжно и самотно време -
по нея да вървя съм вече свикнал.
И ако видиш някой ден човек,
плачещ тъй самотен по алея,
избърши със нежност сълзите му две -
той за мъничко любов копнее...
© Валери Шуманов All rights reserved.
