Август...
От стъпките на босото ми детство
врабци крадат си гроздови зърна,
не спя, нахално свети ми луната
нащърбена, отслабнала и зла.
Събрах ти в шепи мъничко от тях,
от сладния им дъх ми прималява,
в листата на лозницата – гнезда,
в които спят зърната на прощаване.
Така с насмешка ме поглежда
зад рошав облак тънката Луна,
пилее сребърни лъчи-надежда
и си отпива гроздовата зора.
Намразих август – жарък и нехаен,
безсънен, тъжен и фалшиво мек,
със сладоледена усмивка се прозява.
Ах, този август, равен е на век...
© Джулиана Кашон All rights reserved.
