Автостоп в есента
Не ще ти натежа. И няма да се срути
таванът в капището – самота.
Това, което е отвътре, е нечуто.
Което е отвън – е суета.
И няма да ти търся сметка за дължими
зрънца от злато, хвърлени в калта.
Ако поискаш да летиш – звънни, пиши ми.
Свидетел ще ни бъде есента
с листо, залепнало на мократа ти блуза
след дългия и непонятен дъжд,
под който някаква залутала се муза,
чадър размахала, очаква мъж,
а идва есен и след нея – есен, есен...
и сушата топи се, и вали...
потъва сводът, натежал от грях, и тесен...
За туй, което е изтекло, не жалú!
11.09.2019
© Мария Димитрова All rights reserved.
