Аз и врабчетата
Аз и врабчетата
Слизам по стълбите на гръб с умората,
нося я с дни непрестанно със мен.
Здраво ме хваща в плен за простора
с щипка. И здраво. И хваща ме. В плен!
Нося я с мен и на спирката спираме.
(Щом там се спира е спирка, нали?)
Търсим на спирката знак. Не намираме.
Нас ни намериха. Взе да вали.
Нас ни намериха трите врабчета
точно на спирката. А там вали.
Те си подскачаха с малки крачета,
мислеха май, че снегът е трохи.
Щях да им кажа, че не е за ядене,
щях да им кажа като на момчета,
но се огледах. На спирката с мене
нямаше никого. Освен врабчетата.
© Владислава Генова All rights reserved.
