Аз нямам душа и не мога да плача...
Дали „Завинаги” е думата, която аз умея?
Цигареният дим опари капилярите в сърцето ми…
И ще успея ли насила пак да се засмея?
Театърът във погледа ти
си открадна въздуха от дробовете ми…
Дали „Обичам те” е просто шепа срички?
Ръцете ти прогониха със безпощада ласките…
Защото аз съм стъклен ангел в твоите игрички -
ще се строша в ръцете ти, тъй както чашите…
А куклите не могат с сълзи да заплачат…
Нали са стъклени предмети без душа?
Защо тогава в гърлото ми нещо дращи
и пречи ми да кимна и да замълча?
Мълчанието наруши отново тишината…
Изхвърли фаса и го смачка със обувка…
„- Върви, момиче! Вън си от играта!”
И ангелът се счупи в твоите преструвки!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
