Баба, дядо, котката... няма ви!
Посветен на баба ми, дядо ми и на котката, с която пораснах! Но те не са сред нас, вече!
Нощите когато преминават,
гася свещите...
и отново не ми се спи,
а часовникът тик-така безутешно, нали?
Безутешни са и моите мисли,
скитат в тъмните дебри на нощта
и се молят: - "Върни се при мен, сега!"
И моите мисли, като мен сега не спят...
Скитници сме, те и аз сега,
скитници на нощта и накрай света!
Спомени събирам,
връщам се назад и все още не заспивам...
Питам се, ще ги помня ли,
или на сутринта тихо ще заминат...
Връщам се назад при всички обичали ме преди,
с които сега земята ни дели.
Скитате ли и вий като мен в нощта,
или покой намерихте във вечната светлина?
Поне котката да ми се яви,
да ми се усмихне пак, както преди,
да ми каже със сините си очи:
- "Погали ме, погали!"
Но скитница оставам с моите мисли пак!
И само сенките от свещите остават,
и само спомените ми продължават
да се появяват!
И ето, че сълзите правят ми компания,
поне не съм сама, нали?
А на вън дъждът си вали, вали...
И пак спомени връхлитат ме,
и пак стоя, а ти до мен
слушаш уроци в зимния ден
постна манджа бъркаш,
но кухнята вече отдавна не ухае,
а само разтопения парафин витае...
Сънят не ме лови,
полунощ вече мина,
дъждът в сняг тихичко премина
и се сетих как за дърва бродехме в такава зима,
че печка палеше
топличко за мен да има!
Три часа е през нощта,
снегът кристален се трупа докато аз не спя!
Сетих се, че изпит наближава,
но никой късмет не пожелава
и никой вярвам в теб не потвърждава...
Не чувам и дума
и никой от вас не ще да продума!
© Татяна Василева All rights reserved.
