Бабини поуки
Живял един човек в далечно село,
макар и сам, не бил самотен.
Прехрана и одежди добивал той умело.
На прага му поспрял пес сиротен.
Проскубан, гладен и уплашен.
Подал му хлебец и водица...
На сутринта поели към гората.
Зима иде! Трябва да сбере дървата!
Трябва и сеното да надипли,
и зърното в хамбара да насипе...
Ден след ден със него песът ходел.
По пътеки и в дъбрави бродел.
Една сутрин човекът не станал.
Песът чакал, чакал и пътя хванал.
След два дни човекът се освестил.
Не помнел колко време и къде е бил.
До него имало погача и студена вода.
На стола стояла старица една.
Не бързай да ставаш! – рекла му мило.
Твоето куче те е спасило.
Дойде ми на прага и жално зави.
После през горски пътеки ме води.
Билки донесох! Погача, водица...
Сега си добре. Посъбери си душица!
Че имаш път за теб и за него!
Че чака доброто, да го намериш!
Да го завържеш, в душа да го скриеш
И после в поле и гора да го хвърлиш.
Не ще се изгуби! Корен ще пусне!
Семето му донесло е твоето куче!
Таз приказка разказа баба ми, когато
бях и на гости в едно горещо лято.
Беше прегърнала едно бездомно куче.
Галеше го и поучаваше палавото внуче.
© Маргарита Ангелова All rights reserved.
