Балада за камъка
Ако по пътя спънеш се на камък
и от това кракът те заболи,
ако окаже се случайно,
че глезенът ти счупен е дори,
ако от болка покрай тебе
реалното се завърти
калейдоскопно
белоснежно
дори приспивно, може би,
ако загубиш в този хаос
от минали и днешни дни
това, което е крепяло
човешките ти руини,
ако се срутиш и не можеш
дори сигнал да подадеш,
ако край теб минават хора
и не успяваш да ги спреш,
ако е тихо, пусто, празно
като в пустинна, прашна степ
и всичко сякаш те приканва
да се отпуснеш, да умреш
и да забравиш този ужас
калейдоскопен на света…
в ръката си усещаш странна,
далечна някак топлина.
Учудено поглеждаш камъка
и грапавата му снага:
оттам щурмуват прашни спомени
момчешки, луди времена
обелени колене, лакти
през рамото провесен дървен лък…
Ти виждаш себе си, надвесен
над падналия и отчаян мъж
и те обзема странна лудост –
поемаш малката ръка,
която някога, отдавна
преди години, твоя е била
и се надигаш, и намигаш на смаяния малчуган:
“Кой джам да счупим си избираш?
Светът е толкоз умълчан
умислен
в себе си загледан…
Той има нужда от това!”
И камъкът лети уверено
и право, право във целта.
……………………………
За първи път от толкова години
край теб е пълно със народ,
а ти усмихваш се щастливо
на своя нов живот,
облечен в къси панталони
и с черна прашка на колана:
“Не си загубил, старче, тренинга –
макар да си от стара смяна” –
ухилва се хлапето весело
и яхва син велосипед
и носи се гласът му ведър
и води те напред, напред –
да доизграждаш, да се бориш
срещу коварният асфалт
защото уличките черни
самият Бог ги е създал –
за хлапетиите немирни
да има локви, прахоляк
и камъни,
които в утрото
да будят тоя град заспал.
Така че,
ако те препъне камък
и от това те заболи
метни го в първия прозорец
и счупеното детство си върни…
© Мариела Георгиева All rights reserved.
