Балада за ( не ) възможната любов
Далече си... ала защо тогава
душата ми към тебе все лети?
Сърцето полудяло не престава,
чрез мисълта, за тебе да тупти.
И сливат се желания с мечти,
и само с тях докосвам те сега.
Потъвам в най-дълбоката река
на чувствата, които палиш ти.
Ни капчица съмнение остава,
че нещо истинско във мен пламти.
Видение пречистено явява
с вълшебни трели нежни красоти.
И сън не е, щом искрени следи
прогонват всяка болка и тъга.
Вървя със порив, верен все така
на чувствата, които палиш ти.
Докато слънце с твоя зов изгрява
ще следвам пътя си и ще дъхти
надеждата и мило ще ми дава
по-нови сили в трудни висоти.
Прости ми днес, не вярвах аз преди,
че в невъзможното една дъга
ще се издигне, че ще се врека
на чувствата, които палиш ти.
Далече си... Но словото сближава
и в идното преживо ще блести,
и времето поклон пак ще отдава
на чувствата, които палиш ти.
© Асенчо Грудев All rights reserved.
