По Иван Манолов
След раждане, когато сянката изстива
и слънцето червено в залеза стои,
забравяме живота, който си отива
и се надяваме на който предстои.
И все зад облаците крадешком наднича,
и босоног по седмиците трополи
животът, който безпристрастно ни обича
и който всъщност безкомпромисно боли.
Годините във нас майсторски забива
и пристаните тихи в пътя ни гради
животът, който очевидно ни убива
и скришом- без да забележим- ни щади.
© Никола Апостолов All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
