По Иван Манолов

След раждане, когато сянката изстива

и слънцето червено в залеза стои,

забравяме живота, който си отива

и се надяваме на който предстои.

И все зад облаците крадешком наднича,

и босоног по седмиците трополи

животът, който безпристрастно ни обича

и който всъщност безкомпромисно боли.

Годините във нас майсторски забива

и пристаните тихи в пътя ни гради

животът, който очевидно ни убива

и скришом- без да забележим- ни щади.