Бели крила
Дълбините на нашите рани са клисава почва,
но в такава, навярно, небето засява крила.
Семената им бели стъблата си крехки източват
като нежната слънчева свила на детски тела.
А в самия им корен клокочи дълбоката бездна –
девет кръга се вият сред пламнал от опиум мак.
Пари болката вляво, където сърцето е звездно,
но звездите са кухите стави на страшния мрак.
Светлината извира пречиста направо от мрака.
Девет бели разклонени вени крилата държат.
И почти на върха им безсмъртният вятър я чака –
светлината – подобно на извор сред сухия свят.
Светлината извира от девет най-страшни герана
и в самата си същност ухае на билки и мед.
И когато се вдигне, в сърцето забиват камбани.
Девет тъмни камбани запяват за бял водосвет.
На земята животът затваря и рани, и болка.
Само залезът вечер дълбае в смирения свят.
Но над ада в сърцето пръстта е прозирна и рохка.
И крилата ни, ангелски бели, до дъно болят.
© Петя Цонева All rights reserved.
