Без име... посветено
Понякога животът като вир е -
дълбок, шумящ, студен.
А ти скован и безучастен стоиш
и чакаш утрешния ден.
И чувстваш се пропаднал,
сякаш в дупка черна и дълбока.
А животът ти край теб минава,
отнесен от потока.
Вятър бесен в теб засилва клонки
и удря ти шамар пореден.
С мирис тежък на разочарование
в душата угася и плама последен.
Сянка жестока не пуска
едничък лъч светлина.
Стеблата си здраво увила,
надеждата да прогони сега.
Мислите си разпилени събери,
от бурята навсякъде захвърлени.
Търси посока, цел, мечта,
не робувай на тази пуста мъгла.
Не, не свеждай унило глава,
не махвай безлично с ръка.
Вярвам в теб и знам, че можеш
стремежа в теб да приютиш.
Знам, че рядко се усмихваш,
но за теб написах аз това.
С нещо мъничко да те зарадвам,
от една усмивка – светлина!
