Без заглавие
Изкривени сенки бягат покрай мене,
виждам уморено слепите лица.
Някъде във неизвестното - в безкрая
бързам да открия своя край във вечността.
Миражите потъват бавно в океана от тъга,
всичко чезне в нищо, смее се денят.
А къде останаха цветята, прокълнати от дневните слънца -
те цъфтят под небесата на царуващата лунна тишина.
Там е някъде безкраят, там във тиха дълбина.
Там ще ме прегърне мракът с кадифено-синя топлина.
И тогава ще му подаря, аз зная светлина от моята звезда
...и тогава, знам, ще стана лунната царица на нощта.
А когато просто си отивам и залязвам бързо с моята луна,
искам да оставя на небето моята следа-малка падаща звезда.
Тогава знам, че някой ще си пожелае да намери нощен цвят
във дневна сивота.
Така ще видя всичко в черно, ще съм сянка от съня.
Ще потъна в синьото безвремие от някоя мечта...
...ще открия себе си във нищото, във всичко и в мига.
© Десислава Йорданова All rights reserved.
