Внезапно плисна топъл дъжд,
разбягахме се като луди.
Изля се сякаш изведнъж,
а то дори не се учуди...
Бездомничето с тъжните очи
към храсталака се запъти
да чака там да превали,
това е неговото "вкъщи".
И може би си има там одеяло,
цветът му хич не си личи,
изцапано и избеляло,
но все пак негово, нали?!
Навярно някой днес го е погалил,
дори му е донесъл хляб
и то го има за приятел,
усмихнатия непознат.
Навярно друг пък го е нагрубил
или с погнуса се е дръпнал.
Към пръчка, или към ритник
бездомничето е претръпнало...
Дали завижда за каишките,
с които водиме "избраните"?
А свобода ли е да си неискан,
самичък, мокър, гладен?
И утре пак ще бъде там, ще чака,
то чака вече цяла вечност,
да го погалят, да му хвърлят хляба,
да ни научи на човечност...
© Ива ВалМан All rights reserved.