Бездушна...
Бездушна съм...
А колко пъти те помолих
да ми подариш парченце от душата си...
Умело сбираше ми песъчинки ситна обич,
с които аз предях без-очно,
искаща да имам като мамините огърлици...
Морето биеше във вените ми, старите,
болезнено захлупено с копринена ръжда,
а тя, горката, бе заспала, като кученце
и трепетно сънуваше сърца без въглени...
Бездушна съм...
Окъпана от поривите на забравата,
която тъй мъждиво блясва през тунеления път,
опустошен, а презапълнен с бледи сенки топла мараня,
безропотно скован от сини кърви и... луна...
Сияйно-мъртва и болнава,
седефено танцуваща по черния екран,
окъпана от пурпурните залези на свойте детски дни...
(макар да са угаснали, все още пеят с жълта светлина...)
Бездушна съм...
Макар и със души на ангели, некрадени!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
