Безсъновен храм
От дълго време се затварям
в нощите на своя безсъновен храм.
Молитвата на грешница си промълвявам,
но дори надеждата ми е в капан.
И сянката ми се прегърби в мислене,
без глас остана след дълго, но нечуто викане.
От самотност е лицето ми помръкнало,
не познало даже себе си, сега е чуждо на обичане.
Недоразказани и не доизживяни спомени,
препънати надничат в тъжното си отражение.
Но недоразбрани са покрити с омерзение,
а колко се кълняха в своето вдъхновение.
Душата ми, разпъната във отчуждение,
боли ме от оковите на тленната ми същност.
Но от слабост, никога неизповядана,
от раните си стене, останала почти е без дихание.
© Таня Кирилова All rights reserved.
