Бленуваният странник
Аз мога да разплача и дърветата,
и луната,
и бездушната нощ мога аз да просълзя.
Но дали и теб ще успея да разплача,
питам се,
или сърцето ми счупено,
пак ще го раня.
Раните,
които лекувам със сълзи от Ангел
и превързвам
със снежно-белите му тъй пера,
не ми помагат повече,
не ми даряват магическите му крила.
В краката на Вселената
разбита паднала съм.
Жално я питам:
„Майчице, ще ми подариш ли любов?“
Шепна ѝ:
„Умолявам те, страннице,
дай ми тон за нов живот.“
И теб те моля, страннико,
чуй ме, ей, момче красиво.
Чуй моя зов за щастие,
махни с вълшебната си пръчка
и орисай всичко да е някакси по-живо.
Инжектирай в сърцето ми
отвара с есенция от страст.
Хвани четката
и оцвети съдбата ми със багри,
понеже от вечност черно-бяла е горката тя.
Давя се в океан от сълзи
и безмилостната самота,
но вече въздухът ми свърши.
Моля те, спаси ме,
избави ме от проклетата беда.
Един безпомощен удавник,
сякаш жив изгаря и пищи,
но на хоризонта
изгря бленуваният странник –
и може би ще го спаси.
© Деница Кирова All rights reserved.
