Болката
Знам, болката съвсем ще изтънее.
Ще се притули, в дните ще се губи.
Засипвана от сняг, ще побелее
и ще замръзне в нечии длани груби.
Но ще е в нас. Във нощите ни тихо
ще изпълзява, тънка като змия.
Ще я лекуваме с Винò, със стихове.
Ще се опитваме от раз да я убием.
А тя ще ни гори до изнемога.
Отровно-черна все ще ни залива.
И като чума грозна и сторога
последните надежди ще изпива.
Докато свикнем. И ù проговорим.
И в нас просветне кроткото прозрение:
душата си не можем да затворим
за болката. Приемането е спасение...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
