Чаша отрова
Държа във дланите си ароматна свещ
и гледам - пламъкът трепти като въздишка,
а в заревòто й край мене оживява всяка вещ...
дори в часовника прокрадва се... усмивка...
Нощта ме моли да ми бъде съучастник,
а всъщност тайно ме осъжда на... забвение
и само вятърът - неканеният властник -
ми дава глътка хладно вдъхновение...
Прозорецът отворен ме събира със света,
но аз не искам и... го блъскам да се счупи!
Добре ми е... със чашата удавила деня,
забравата си... в алкохола ще откупя...
Не е решение, аз знам... не ме корù,
но миг ще си открадна в избавление,
а всяка глътка пари, не... изгаря и... боли!
Подпалена от ТЕБ ще диря... изкупление...
Държа в ръката си остатъка от свещ...
Нощта е всъщност догоряла и ме мрази.
Захвърлям Времето... пияно е - недъг зловещ...
Аз себе си във чашата Отрова... не опазих...
© Дида Христозова All rights reserved.
