Чаша с неизплакани сълзи
Да бъде нощ и нека е студено,
да падне тъмнина, като птица с крило ранено.
В мрака непрогледен нека усетя твоята ръка,
не искам в тази бездна непозната да остана аз сама.
Навън вали, но по-мокри от улиците са моите очи.
Та нали за тази обич толкова копнях
и дни наред сънувах и мечтах,
не помислих дори, че със себе си ще носи толкова сълзи.
Сърцето сякаш лист хартия свито,
плаче с диамантени сълзи,
блъска се в гърдите, но в спомени пълзи.
Не намирам сили да се изправя,
от безсилие подкосяват ми се и краката.
Тази болка, която ми тежи,
никой лекар не може да я излекува,
по-бясно от огън тя в сърцето ми бушува.
В прозореца виждам своето отражение,
като картина празна на стената,
художникът й безпогрешно нарисувал самотата.
И върху треперещи от спомени уста,
усещам соления вкус на своята съдба.
Нека нощта изплаче цялата ми тежест в гърдите,
аз няма как повече да плача, отказват да текат сълзите.© Мария Манчева All rights reserved.
