Че след буря когато притихне море...
Как все тъй получава се някак си –
всички тъжни морета във мен
сбират своите чайки разплакани
с уморени, превити криле...
На гърба си понесли гнездата си,
със надежда, че вятърът див
ще притихне сънливо на рамото
на крайбрежния фар мълчалив.
И ще имаме
време за даване...
Как така получава се някак,
че при теб са моряците весели
със душа по-широка от бряг
и походка греховно-люлееща...
Неподвластни на бавна вода
и на огъня пленник в камината.
Пред хиляда езú пак избираш турà
с твърда вяра,
че всичко си имаш...
Без едно, за което ти трябва кураж
да завържеш въжето за кея...
Да се учиш да стъпваш по твърда земя
и следи да оставиш по нея...
Куп бодливи останки от теб във брега
ще забиват пирони и нокти.
Ще смалят океана до бистра сълза
с мисълта, че е много жестоко
да те срещат със гръб и отпращат с лице
без омраза, без памет, без минало...
Че след буря когато притихне море,
заличава
на кораба името...
© Дочка Василева All rights reserved.
