Че след буря когато притихне море...
Как все тъй получава се някак си –
всички тъжни морета във мен
сбират своите чайки разплакани
с уморени, превити криле...
На гърба си понесли гнездата си,
със надежда, че вятърът див
ще притихне сънливо на рамото
на крайбрежния фар мълчалив.
И ще имаме
време за даване...
Как така получава се някак,
че при теб са моряците весели
със душа по-широка от бряг
и походка греховно-люлееща...
Неподвластни на бавна вода
и на огъня пленник в камината.
Пред хиляда езú пак избираш турà
с твърда вяра,
че всичко си имаш...
Без едно, за което ти трябва кураж
да завържеш въжето за кея...
Да се учиш да стъпваш по твърда земя
и следи да оставиш по нея...
Куп бодливи останки от теб във брега
ще забиват пирони и нокти.
Ще смалят океана до бистра сълза
с мисълта, че е много жестоко
да те срещат със гръб и отпращат с лице
без омраза, без памет, без минало...
Че след буря когато притихне море,
заличава
на кораба името...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
