Черни череши
Не повярвах. Нарочно.
Останах им сива
в табелите -
„Силни убиват за Сила".
Децата стояха под сенки
на черни череши
и късаха камък,
късаха време.
И не искам вече -
прошка за прошка.
Пришиване.
Пулсови стъпки,
отразено прегръщане.
Луминесцентни лъчи,
опаковани в слънце.
С топлина без възвръщане-
чувстване.
И настръхвам,
че още го има.
Човечност - докосване.
Някъде. След онази другата зима.
Сезонно потребна.
До пречупване. Има ни.
Фрактура на сложно обичане
без да си искал
от другия,
другите... всичко.
И не, не зараства
в едно ръкостискане.
Илюзиите днес
не колосват усмивки.
На хлапето отсреща
му писна
и скочи да пробва
как се лети за въздишки...
Крилете ги връщат
в очите на майките,
сините птици.
И свивам в пределност
предпоследното дишане.
Изброявам до десет
и продължавам да бъда
онзи праг за повдигане.
Сивият.
А табелите, пълни със Сила.
Черешите, черни. Децата (ни).
Децата (им).
С очи, презрели от камъни.
© Киара All rights reserved.
