Черно зазоряване *
Черна сянка вътре ми прибягна
и очите ми със сълзи се наляха.
Рано ли те срещнах, че побягна?
Чувствам се безпомощна и плаха,
уморена, грешна, ала не измамна.
Вярвам - някъде ще ме изчакаш,
но дали така ще съм потребна?
Ето, съмва се, ти пак си тръгваш,
черното, мастиленото ме попива.
Искам да те спра, да ти извикам...
Глас не ми остана от провикване.
Колко още? Много ще те викам.
Въздухът тежи, гризе... души ме...
Опустях, превърнах се в разпитване.
Рано ли те срещнах, че не взе ме,
или късно бе, да има тръгване?...
2007
© Анета Саманлиева All rights reserved.
