Чернокоса в нощта
Из коридорите дълги,
със спомени пълни,
на двореца стар,
на пръсти, босонога броди тя,
надолу към градините, где дъха на цветя
и лее се есенна песен в нощта.
И спира се там, в Ломиндолски градини,
ослушва се, знаеща пак,
че дочува зова на Мраколес Зелени
с листопада, донесен като знак.
И все тъй тихо, плавно, спокойно,
върху стара беседка посяда
и книга, в ръце, с правехта корица
унесено нежно разтваря.
Косите ù черни, покрили бяло лице,
спускащи се плавно до нейните нозе,
на вълни са събрали
звездите, що нижела нявга Елентари,
и кършат се тихо по въздуха хладък,
лъщят меко като камък гладък.
Разлиства тя страници пожълтели
и от погледа ù трепват словата оживели.
Пред взора неин тъмнозелен
образи познати явяват се от здрача посребрен.
Руна след руна тъне тя улисана
в таз книга с легенди, тъй давна написана -
за битки велики и скръбни падения,
мир жадуван, горди възвишения,
за любов, по-силна от мрака,
чете ли, чете, но изгревът не чака.
Дочувам аз как в мрака думи реди,
слушам в захлас, като че на мен мълви.
Чернокоса, чернокоса, девица в нощта.
От словата ù магия лъха, и покой, и тайнство,
с тях отвежда ме нощем в свойто кралство.
Чернокоса, чернокоса, девице в нощта -
твоят поглед таи прастара мъдростта,
в твойта книга скрита е самата Съдба,
в себе си носиш сияйна искра,
що пръскаш нощем в мойта спяща душа
и пълниш с нея необятни небеса,
а по изгрев разливаш из сънени поля.
Чернокоса, чернокоса, девица в нощта.
© Калина Иванова All rights reserved.
. Знам,че заглавието е някак странно-описаният образ изглежда така...поне в моето съзнание. Всъщност чернокосата мъдра девойка е съвестта ми, която пръска искри от целомъдрие в мен когато съм на прага да направя нещо необмислено, а книгата е моята съдба.Странно а ?