Червени обувки завинаги
Червени обувки завинаги
Тази нощ милостиво луната отново
спусна релси по белия гипсов таван
чак до онзи перваз със прозорец отворен -
колко малко е нужно да стигнеш дотам!
Нямаш много багаж - то и колко побира
анонимният, лющещ се болничен шкаф:
четка, гребен, сапун, огледалце, червило
в тон с червени обувки – любимият грях
на краката ти - двойка щастливи близнаци,
неуморно готови да бъбрят до здрач
с тези токчета, сякаш червени светкавици,
да флиртуват с паважа – изпечен сваляч.
А сега е един. Прокаинно притихнал
под завивките - сякаш дори не е твой.
И тежи като камък съседната липса,
а в ума ти се блъскат въпроси безброй.
Адски много „Защо?” и „Дали ще си струва?”,
и дали „ампутиран” прави смисъл със „жив”,
щом завинаги вече ще бъде ненужна
всяка втора обувка – без опит за чифт.
И е дяволски трудно с утеха да кажа:
„Стискай зъби, недей се отказва сега!”
Как предателски верният тон ми убягва
и хрипти, заглушен от двунога вина.
Тази нощ ще те мамят пак лунните релси
ще ти шепнат: „Ела, до перваза стигни!
Пак ще можеш да носиш обувки червени.
Ще си цяла. Завинаги. Както преди.”
А пък аз… аз ще пращам по вятъра шепот
да изпуснеш поредния призрачен влак.
Нямам много за казване – само „До теб съм”,
но те моля – бъди утре в стаята пак.
© Росица All rights reserved.
