Човеко!
Нависоко летиш, Човеко!
За земята си родна си забравил,
че либето едничко за теб жалее!
По мъжки далече крачиш, Човеко,
покорно навел си глава,
цигулар ти свири ,
а Ти, по маймунски покорен и гладен, се кланяш,
преклонил се пред своята съдба.
Проклинаш ли себе си, Човеко,
че послушно куче си,
без чут глас и зов?
Ний сега удавници сме
между границите си поробени,
а домът ни бащин -
педя раздадена нива.
Пътят навън за нас e спасение,
щом не дръзваме намордниците
сами да си свалим
и отново към полята да тръгнем,
да засадим, Човеко, напредъка на нашата земя!
© ДИМА All rights reserved.
