Най-напред опакова приятелството - помниш ли?
В онзи сребрист станиол. И за по-сигурно го завърза в найлонова торба.
Каза ми: "Не ме наричай приятел! Аз съм Човекът, който опакова."
Оттогава престанах да те наричам "приятел".

После се зае да опаковаш спомените ми - помниш ли?
Всички до един - в кафява амбалажна хартия.
"Защо са ти тези спомени?" - попитах те аз.
"Обикновените хора не го правят?"
"Аз не съм обикновен човек.
Не ти ли казах? Аз съм Човекът, който опакова"

По едно време опакова и рождения ми ден - помниш ли?
Него го опакова в една измачкна от употребяване картичка.
Дори искаше веднага да го мушнеш в гардероба при ненужните подаръци.
"Почакай, днес имам рожден ден!"
"Аз не празнувам рождени дни! Не помниш ли - аз съм Човекът, който опакова!".
"Така ми се иска да ме поздравиш за рождения ден догодина!"
"Изобщо не е сигурно, че ще те познавам догодина" - каза ти.

От време на време ти подпъхвах и настоящето - помниш ли?
Ти и него опаковаше.
Първо използваше цветни хартии, а аз, глупачката, толкова се радвах!
После започна да ги опаковаш във вестници.

Е, спомените ми свършиха. И настоящето, сякаш.
Мислиш ли, че ще започнем на чисто, или отиваш другаде да опаковаш?