Чудо
В живота не претеглям на везни
какво печеля, ако губя нещо.
Не вярвам и глупак да те сравни,
с жените, дето случаят ме срещна.
Eдна от тях веднъж ли се укри
в сърцето - онзи хан гостоприемен:
гуляха с мен, а нейде призори,
щом тръгнеха, забравяха за мене.
Но никоя превес до днес не взе,
макар че всяка нещичко ми даде...
Как позлатяват твоите нозе
предутринния въздух още хладен...
...и с къдри надалеч ще отнесеш
дъжда, набъбнал в облаците слепи.
Да те сравнявам с този свят е все
едно да сложа слънце в свойте шепи.
И ме гори въпрос, един и същ,
на прилива в желанието лудо:
една жена, обикната от мъж,
не е ли чудо?
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
