Чудо
Безразсъдно нагазваме в жълтия зной
ей така, по самия екватор на лятото.
Пътят свършва до другия остър завой –
чудо някакво, казват, ни чaка нататък:
Преди съмване още денят си личи
по пшениците, лумнали в тежка позлата.
От зори синьо-пясъчна суша горчи
и превива под жътвена болка земята.
По стърнищата боси пристъпваме, с вик
да удавим в праха и вината, и разума.
Още малко остава – в последния миг
да се гмурнем направо в сърцето на залеза.
Сляпа струна небето от жажда троши.
Бликва страстна в капчука дълго сдържана рима:
пълним шепи от чудото... Как така се реших
с теб по светлия гръб на дъгата да мина?!
© Йорданка Гецова All rights reserved.
