Безразсъдно нагазваме в жълтия зной
ей така, по самия екватор на лятото.
Пътят свършва до другия остър завой –
чудо някакво, казват, ни чaка нататък:
Преди съмване още денят си личи
по пшениците, лумнали в тежка позлата.
От зори синьо-пясъчна суша горчи
и превива под жътвена болка земята.
По стърнищата боси пристъпваме, с вик
да удавим в праха и вината, и разума.
Още малко остава – в последния миг
да се гмурнем направо в сърцето на залеза. ...