Цвете
Цвете
Сред поле, в сърцето на една гора,
смънички юмручета проби пръстта,
цвете мъничко. Разкърши снага,
устремено към светлината,
протегна своите ръчички над тревата,
набра се и показа си главата.
Листенцата разтвори, щом лъча
погали нежно зелената снага.
И трогнато, разтвори то очи,
лицето грейна от лъчи.
Ахнаха дърветата, устни прехапаха,
всички, от красотата прехласнати.
Това нежно лице, тия нежни черти,
това ухание свежо, тия цветни мечти...
Но зашумяха дърветата, побегнаха сърнетата,
в кошера прибраха се пчелите,
всичко скри се, буря зла,
Размаха грубата си зла ръка.
А цветчето малко, със сълзи,
горко заплака и издъхна в тази гора.
Едва отворило цветче,
прекърши го бурята и малкото телце
намериха мъртво - със пръснато от мъка сърце.
Натъжи се гората, заплакаха птичките,
тъжно, тревожно жужукаха пчеличките,
тревата от мъка пожълтя...
Погребаха го под твърдата земя.
Премина лятото, златна есен
посребри света и вятърът във клоните запя.
И под топлата завивка на снега,
заспа своя зимен сън природата.
След март, април - с бързина -
отново събудени от топлината,
от деня нарастващ и светлината,
пак започна - нов - живота,
погребал спомена за това
цветче, спящо под пръстта.
Но пак ахнаха дърветата, зашумяха мушичките,
изненадани бяха птичките и пчеличките,
около гроба на цветчето, не едно,
а сто главички, сто ръчички
протегнати, растяха, с личица
Красиви, те цъфтяха над зелената трева.
Колко ли сълзи проляха,
живите, що чудото видяха;
колко възторзи, думи неизречени
и голяма веселба
се вдигна в сърцето на тази гора.
Ония, които още живи са,
попитайте ги, ще ви разкажат за това,
че след смъртта умре ли семето в пръстта,
то възкръсва с хиляди цветя!
© Краси Иванов All rights reserved.
