* * *
На мама с любов
Едва ли, ни с мисъл, идея,
същество като теб ще пленя.
С радост душата си грея,
щом по твоите стъпки вървя...
А до време със поглед отвръщаше
на старите бледи следи.
Далечното с мисъл обгръщаше
и водеше моите мечти...
Но пътят бе твърде претъпкан -
да изпаднеш е лесно от там.
Неволно дори чаках аз тръпката
след ден да го следвам и сам.
А когато извърнах си погледа,
изживял вече вечните тръпки,
те видях отстрани да ме следваш
с мечти, избледнели от кръпки...
© Росен Витанов All rights reserved.
