Да ги нахраним с обич
Те за много от нас са измислена истина.
Но животът е сложен. До болка.
Малки пролетни пъпки, с любов неразлистени,
скрити в цифрите. Знаем ли колко са?
До кога с поглед плах ще претърсват пространството
да усетят в усмивката Нея?
Изчервявам се, тази вина ми е тясна...
Как без нашите ласки живеят?
И защо те с години сънуват в леглото си,
че открили са своята майка?
Безразлични остават фантазните фотоси
и без спомен е чаят от лайка.
Неживените мигове - дупки в съдбата им -
са сълзи на Христос по Великден.
Но животът за тях пак тече на обратно.
Да са ничии вече сме свикнали.
И сме смешни по празник да чистим чернилката
от изцапана съвест. Цинично е!
Те са наши деца, но е празна хранилката.
Искат грижа и обич различна.
01.06.2018
© Мария Панайотова All rights reserved.
