Да идем в Америка
– Да идем в Америка, птиченце мое... –
прошепва в просъница той.
– Да идем, да идем... – бълнува в тревога,
задъхва се в нощния зной.
Докосва ме плахо, посочва нагоре:
– Билети... детето... сега...
Поглеждам тавана, с мазилка от вар е,
на него атлас на света.
Америка бавно, полюшва бедрата,
на лампа от бял ореол.
Стив Тейлър на бара, брои си ребрата,
отпива текила със сол.
Отдясно Европа, корсета развързва,
гърдите ѝ с виме на кит.
Подухне ли вятър – балкански и дързък,
прокапва му за апетит.
Тук капе в легена, дъждът ни обича,
а той все в тила ми опрян:
– Да идем, да идем в Америка, птиче.
Животът ни тук е презрян.
Мълча в тишината, дъхът ми не стига,
да кажа:
– Сънуваш кошмар...
Увива, увива, гърдите верига,
глух стон е затиснат с товар.
От него България, тъжно кълве ме -
девойка е с лебедов врат.
Помръдна ли само, за миг ще ми вземе
и майка, и радост, и брат.
Ни рози ще цъфнат, ни гайда ще писне,
в сърцето ми каменен бряг.
Ще спим в балдахина, а в нас ще увисне,
пробойна след дългия бяг.
Той пак ще ме пита:
– Ти искаш ли птиче, да върнем живота си стар?
Тогава ще кажа, ще кажа, ще сричам:
–Заспивай, сънуваш кошмар.
© Силвия Илиева All rights reserved.
