... Да си спомниш...
Когато обичаш и си наранен,
когато се вричаш, а сам вече в себе си не си убеден...
Помниш ли какво е щастие, мечта,
игра на малко усмивки, без сълза в очите,
без лицемерие в душите?
Аз май те обичах, помниш ли?
Аз май всичко за тебе раздадох.
Отминавах розовите светове,
събирах парчета от своето сърце.
Очаквах те дълго, чаках те с толкова страст.
Грешница станах, а ти не дойде... Да, в теб няма сърце.
Един живот в чакане премина - да чакаш наглата усмивка,
поглед с укор, зад усмивката сълза. И въпреки това - напред...
И кога за мене спомняше си ти? Май, когато чашите с уиски
и лед до дъно надигаш мълчаливо призори...
И всеки ден на сянка аз все повече приличам, не в тялото -
душата като рисунка стара избледня. Няма я усмивката,
няма я в мен жената, стопи се и мечтата...
Говорим с хората за по-добри дни! Ха, кой ще ги дари?
Говорим с лицемерие, крием си сълзите, за всичко плащаме
с това, което най-много обичаме.
... И днес май малко меланхолично или иронично звуча?
Но ела в моя живот ти за ден. Виж, как правя всичко това
и какво ли не за любовта...
Писна ми да чакам и да те карам да си спомниш...
Да, обичам те и днес все още е така. Не го разбра,
нали така? И пак ще сме чужди, а аз ще плача сама...
Но стига ми вече ирония, цигарата ми догаря, края на стиха
аз слагам и някой човек далечен зова ми за любов и
писъка от болка да чуе, се надявам...
© Любослава Банова All rights reserved.
