Да слушаш тишината...
Отчаяно прегръщам самотата,
поглеждам в мрака - никого не чакам...
Единствено отблясък от луната
там виждам, ала го отбягвам.
Очи притварям, слушам тишината,
а тя е нежна, пълна и спокойна.
Почивам си, отпуснала крилата
в покоите на тази нощ упойна.
Усещам се безплътна и ефирна,
във мир със себе си и със всемира.
Въздъхвам леко, вече не отчаяно,
в нощта утеха търся и намирам...
И тя като душата ми е тъмна,
но тъмно-шоколадова и мека,
и знам - дори сега да е невидима
минава там към слънцето пътека...
© Мария Борисова All rights reserved.
